| Име: | Петър Петров Георгиев |
| Категория: | български журналисти |
| Професия: | журналист |
| Роден: | 28.09.1969 г. в София |
| Зодия: |  Везни |
| Профили: |
В момента няма активни анкети. Ако имате предложения за интересна анкета, можете да ни изпратите въпроса и възможните отговори.
| 20.05.2023 г. 13:26 ч. venep46 Казвам се Ганчо Пенчев Пенев на 77 години и два месецаМ Машинен инженер, без презаписване, на Софийското ВМЕИ "Ленин" 1967- 72 г , специалност "технология на машиностроенето,металорежещи машини и инструменти". . Държавен изпит- отличен 5,5. Г-н Волгин, това е Щура песен Размишление: И неусетно, без да разбереме, Хей тъй, край нас най-хубавото/студенското ни време прошумоля с хартиени крила, изписа бръчки в нашите чела, улегнахме, успокои се нравът и отминават ли си отминават, далеч назад немирните ни дни. Дале, е ..ч назад, иди че ги гони! Е,е,е..х някогашни весели момчета, нима остана само силуетът на онзи смях, със който по света проправяхме тревожния си път? Нима са остарели в песента ни игривите мотиви завещани на тия що идваха след нас? Нима не можем както и тогаз за сто и първи път да завъртиме оная щура песничка без име, която тъй и никой не разбра дали бе припев, танц или игра или една усмивка причудлива или пък просто спомен от архива останал вътре в нас да догори? Елате пак приятели добри! По нашите полуизтрити дири, елате пак да търсиме квартири- да поживеем във таван, затоплян зиме с нишки реотан! Елате пак с брада набола, да поседим на оня вечен парапет пред стола, да леем наесен честна пот, пет пъти да ни връщат от зачот! Чертежът ти да смачкат в автобуса, или пък да тръгнеш след колежка руса, а тя да каже с тембър уморен: „Ех малкият, невръстен си за мен!" Ех, малкият, сега си къс хартия, кафява фотография от тия върху които пъчи се отпред младок ухилен - като за портрет. Светът е тръгнал сякаш да оправи със тия си насукани ръкави и неподстриган кадифян перчем- какъвто бе и моят да речем. Каквито бяхме, днес не сме такива, не знам, усмивката ни ли е крива, светът ли ни се вижда нещо сив, къде изчезна тоя поглед закачлив? /но, майче попреминахме в пасив/ Впечатление: А всичкото започна - да Ви кажа, с това че си пренесохме багажа, къде ли не до вчера разпилян, във обща стая на един таван. Във всяко отношение чудесен, един таван, като прегръдка тесен. Таван, във който всичките мечти се сбъдват, ако не съвсем - почти! Какви ли мушмороци не щуряха под тази тъй гостоприемна стряха и сякаш нищо, все си е такваз, каквато вярвам, ще е и след нас. Изрезките, стената ъгловата, чугунените гири под кревата, измайсторен от вестник абажур и в ъгъла увиснала на шнур китарата отвътре с етикета- „Имущество на щурите момчета". Имущество, ама..а със изтъркан гриф, на всичкото отгоре-малко крив! Какво от туй, на него се родиха, хиляда и не знам си колко стиха, не знам си колко песни, чийто звън, повдигаше капандурата навън, за да се юрне по-нагоре гдето върху дланите си духаше небето. А пък от там намигаше една неясна като сън мъглявина. Макар, че думица не знаем от нейния език неразбираем. Дали ни праща поздрав тя нечут или премигва просто тъй - от студ. Откровение без предупреждение: Светът лъщи с плешивото си теме. Светът се влачи състарен без време, с оклюмала от грижите глава. Ще кажем ний - какво пък от това? На този свят му трябват рими щури, на този свят му трябват трубадури, затуй делим сърцата си на две, за да ги напъхнем някак в стихове. Е, вярно е че нравът ни е опък, но ний ще кажем - че какво пък? Какво пък от това? - нима в света цветя и с бодли не бива да растат! Такава си цъфти и песента ни в света на облепените тавани, напук на норми и на правила, изпята от неопитни гърла. Какво от туй, че тя тормози, мърморещите тук и там склерози? Какво, че щура ни е песента, нима не казва истината тя? Усложнение: Днес малкият бе цял ден, като в треска. Часовникът следеше от нощеска. За първи път се бръсна, но уви, наряза се, започна да кърви и също както ние като млади, наплеска се със някакви помади. Завърза връзка, смъкна от пирон, изгладен още вчера панталон и със усмивка виновата, поиска сакото с много вата в рамената, което не е негово, но то, в случая хващаше око и хукна някъде неузнаваем. Спокойно/Но,о,о.., ние тия работи ги знаем и той е хлътнал, както му е ред. Ех, пусти закъснял пубиритет! Ех, блянове в един таван, където попротегнеш ли се, пипнал си небето! Действително наскоро след това, прибра се той с оклюмала глава- но..о, тази авантюра краткотрайна обикновено пазим в пълна тайна. И без това таванът е прочут със не един несполучлив дебют. А случи ли се вечерта такава, какво ли в същност друго ни остава, освен да проследим с далекоглед, кокорейки се всичките поред, как ляга си колежката отсреща без тя разбира се да се досеща. Колежке наша, скромна и добра, прости ни тез детински номера! Нали Ви казах, докато е млад, човек е толкова неосъзнат. Признание: Но…о, има песни някак по-такива, изпееш ли ги, трудно се заспива Уж думите безгрижни ама на…а, остава някаква горчивина, дъх някакъв от който тайно стенем, понякога на сън, а пък и денем. Лежиш, мълчиш с отворени очи и чакаш да се поотдалечи натрапчивият спомен. Но, не знам, защо ли, сънуваш, като в песента, тополи и залез над един забравен град, камбанария, полегат площад и разградено дворче с ружи, к’дето плете пуловер дребничка жена и още и се ще да вярва – на.. а, че щом си лиже лапата котакът наскоро трябва гостенин да чакат. Е...х! Гостенино, пък пиши поне, когато пращаш дрехи за пране, че инак само кошница дълбока върви насам и в другата посока и пак и пак, но всеки път все нови километри те делят. А свети на прозорчето в квадрата мъглявината, нашата позната с хилядата си хиляди звезди, треперещи от студ върху зенита. Какви са тия, сигурно се пита?- Хем щури себе си наричат, хем, понякога разкисват се съвсем! Просветление: И неусетно, без да разбереме, хей тъй край нас най-хубавото/студенското ни време прошумоля с хартиени крила и папките ни пратиха в архива. И чувстваш как нещо си отива и малко тъжно гледаш да речем, как някое момче със кадифян перчем на есента в листата сухи крачи с подпухнали от безсъние клепачи и пита за квартира - пак така. Не си ли спомняш?- с кошница в ръка! Хей малкия!- едно таванче зная. Далече е, но може и с трамвая. Таванче!- не…е, истинска мечта. стените облепени - красота! Имуществото?- всичкото остана, и гирите и двата реотана, дори бинокъл, малко развален, но и така се вижда, слушай мен! Да..а, наистина, и така се вижда, че наша милост майче нещо му завижда и гледайки го някакъв такъв, хем като спомен, хем като от плът и кръв, аз вярвам, че светът ще се оправи от хората с насукани ръкави- защото да Ви кажа този свят е безнадеждно, безнадеждно млад! Такава щура вяра все ме кара да мина нощем там по тротоара и да погледам в тъмното смълчан, как свети онзи същият таван. Таванът с квартиранти неизвестни, които пеят тъй известни песни Какво известни, наизуст ги знам, а сигурно в китарата и там стои отвътре още етикета- „имущество на щурите момчета" И както гледах знам ли от къде, такваз една идея ми дойде, да хукна пак по стълбата позната, по две, по три да скачам стъпалата, макар и не с оная лекота, да блъсна облепената врата и на учудените им въпроси кого ли търся и какво ме носи?- да отговоря, че търся тях. Ала, да го сторя не посмях. Уж, падахме си щури, но..о къде ти? Пък и без това таванът гледам свети по-светъл от най-щурия ни блян. Таванът свети, весел, замечтан, загрижен, влюбен, вятърничав, предан. Таванът свети в тъмното загледан, като безсънна съвест и компас. Таванът свети някъде над нас, докато нанкаме завряни в прегръдките на топлите юргани, над къщите ни, над гаража наш, по-горе от най-горния етаж. А ний минаваме с усмивка крива, като от снимка взета от архива изтрили влагата дошла по нечии диоптрови стъкла. Че…е, тая влага май не дава да видиме, че като и тогава намига ни една, безименна, добра мъглявина. Да, просто трябвало да мине време преди да можем да я разбереме. Тя искала да каже: "Хей, привет!" Таванът свети! - всичко е наред. автор инж. Илия Атанасов - асистент от катедра машинно чертане на Висш машинно-електротехнически институт – „Ленин”, гр. София публикувано във вестник „Технически авангард", издание за 8 - ми декември 1969 г. Издателство на Вузовския комитет на ДКМС при ВМЕИ «Ленин»»- гр. София Мечтата ми e да разбера, дали той е и авторът на текста на песента „Хора и улици” от филма „Момчето си отива” Щура песен Размишление: И неусетно, без да разбереме, Хей тъй, край нас най-хубавото/студенското ни време прошумоля с хартиени крила, изписа бръчки в нашите чела, улегнахме, успокои се нравът и отминават ли си отминават, далеч назад немирните ни дни. Дале, е ..ч назад, иди че ги гони! Е,е,е..х някогашни весели момчета, нима остана само силуетът на онзи смях, със който по света проправяхме тревожния си път? Нима са остарели в песента ни игривите мотиви завещани на тия що идваха след нас? Нима не можем както и тогаз за сто и първи път да завъртиме оная щура песничка без име, която тъй и никой не разбра дали бе припев, танц или игра или една усмивка причудлива или пък просто спомен от архива останал вътре в нас да догори? Елате пак приятели добри! По нашите полуизтрити дири, елате пак да търсиме квартири- да поживеем във таван, затоплян зиме с нишки реотан! Елате пак с брада набола, да поседим на оня вечен парапет пред стола, да леем наесен честна пот, пет пъти да ни връщат от зачот! Чертежът ти да смачкат в автобуса, или пък да тръгнеш след колежка руса, а тя да каже с тембър уморен: „Ех малкият, невръстен си за мен!" Ех, малкият, сега си къс хартия, кафява фотография от тия върху които пъчи се отпред младок ухилен - като за портрет. Светът е тръгнал сякаш да оправи със тия си насукани ръкави и неподстриган кадифян перчем- какъвто бе и моят да речем. Каквито бяхме, днес не сме такива, не знам, усмивката ни ли е крива, светът ли ни се вижда нещо сив, къде изчезна тоя поглед закачлив? /но, майче попреминахме в пасив/ Впечатление: А всичкото започна - да Ви кажа, с това че си пренесохме багажа, къде ли не до вчера разпилян, във обща стая на един таван. Във всяко отношение чудесен, един таван, като прегръдка тесен. Таван, във който всичките мечти се сбъдват, ако не съвсем - почти! Какви ли мушмороци не щуряха под тази тъй гостоприемна стряха и сякаш нищо, все си е такваз, каквато вярвам, ще е и след нас. Изрезките, стената ъгловата, чугунените гири под кревата, измайсторен от вестник абажур и в ъгъла увиснала на шнур китарата отвътре с етикета- „Имущество на щурите момчета". Имущество, ама..а със изтъркан гриф, на всичкото отгоре-малко крив! Какво от туй, на него се родиха, хиляда и не знам си колко стиха, не знам си колко песни, чийто звън, повдигаше капандурата навън, за да се юрне по-нагоре гдето върху дланите си духаше небето. А пък от там намигаше една неясна като сън мъглявина. Макар, че думица не знаем от нейния език неразбираем. Дали ни праща поздрав тя нечут или премигва просто тъй - от студ. Откровение без предупреждение: Светът лъщи с плешивото си теме. Светът се влачи състарен без време, с оклюмала от грижите глава. Ще кажем ний - какво пък от това? На този свят му трябват рими щури, на този свят му трябват трубадури, затуй делим сърцата си на две, за да ги напъхнем някак в стихове. Е, вярно е че нравът ни е опък, но ний ще кажем - че какво пък? Какво пък от това? - нима в света цветя и с бодли не бива да растат! Такава си цъфти и песента ни в света на облепените тавани, напук на норми и на правила, изпята от неопитни гърла. Какво от туй, че тя тормози, мърморещите тук и там склерози? Какво, че щура ни е песента, нима не казва истината тя? Усложнение: Днес малкият бе цял ден, като в треска. Часовникът следеше от нощеска. За първи път се бръсна, но уви, наряза се, започна да кърви и също както ние като млади, наплеска се със някакви помади. Завърза връзка, смъкна от пирон, изгладен още вчера панталон и със усмивка виновата, поиска сакото с много вата в рамената, което не е негово, но то, в случая хващаше око и хукна някъде неузнаваем. Спокойно/Но,о,о.., ние тия работи ги знаем и той е хлътнал, както му е ред. Ех, пусти закъснял пубиритет! Ех, блянове в един таван, където попротегнеш ли се, пипнал си небето! Действително наскоро след това, прибра се той с оклюмала глава- но..о, тази авантюра краткотрайна обикновено пазим в пълна тайна. И без това таванът е прочут със не един несполучлив дебют. А случи ли се вечерта такава, какво ли в същност друго ни остава, освен да проследим с далекоглед, кокорейки се всичките поред, как ляга си колежката отсреща без тя разбира се да се досеща. Колежке наша, скромна и добра, прости ни тез детински номера! Нали Ви казах, докато е млад, човек е толкова неосъзнат. Признание: Но…о, има песни някак по-такива, изпееш ли ги, трудно се заспива Уж думите безгрижни ама на…а, остава някаква горчивина, дъх някакъв от който тайно стенем, понякога на сън, а пък и денем. Лежиш, мълчиш с отворени очи и чакаш да се поотдалечи натрапчивият спомен. Но, не знам, защо ли, сънуваш, като в песента, тополи и залез над един забравен град, камбанария, полегат площад и разградено дворче с ружи, к’дето плете пуловер дребничка жена и още и се ще да вярва – на.. а, че щом си лиже лапата котакът наскоро трябва гостенин да чакат. Е...х! Гостенино, пък пиши поне, когато пращаш дрехи за пране, че инак само кошница дълбока върви насам и в другата посока и пак и пак, но всеки път все нови километри те делят. А свети на прозорчето в квадрата мъглявината, нашата позната с хилядата си хиляди звезди, треперещи от студ върху зенита. Какви са тия, сигурно се пита?- Хем щури себе си наричат, хем, понякога разкисват се съвсем! Просветление: И неусетно, без да разбереме, хей тъй край нас най-хубавото/студенското ни време прошумоля с хартиени крила и папките ни пратиха в архива. И чувстваш как нещо си отива и малко тъжно гледаш да речем, как някое момче със кадифян перчем на есента в листата сухи крачи с подпухнали от безсъние клепачи и пита за квартира - пак така. Не си ли спомняш?- с кошница в ръка! Хей малкия!- едно таванче зная. Далече е, но може и с трамвая. Таванче!- не…е, истинска мечта. стените облепени - красота! Имуществото?- всичкото остана, и гирите и двата реотана, дори бинокъл, малко развален, но и така се вижда, слушай мен! Да..а, наистина, и така се вижда, че наша милост майче нещо му завижда и гледайки го някакъв такъв, хем като спомен, хем като от плът и кръв, аз вярвам, че светът ще се оправи от хората с насукани ръкави- защото да Ви кажа този свят е безнадеждно, безнадеждно млад! Такава щура вяра все ме кара да мина нощем там по тротоара и да погледам в тъмното смълчан, как свети онзи същият таван. Таванът с квартиранти неизвестни, които пеят тъй известни песни Какво известни, наизуст ги знам, а сигурно в китарата и там стои отвътре още етикета- „имущество на щурите момчета" И както гледах знам ли от къде, такваз една идея ми дойде, да хукна пак по стълбата позната, по две, по три да скачам стъпалата, макар и не с оная лекота, да блъсна облепената врата и на учудените им въпроси кого ли търся и какво ме носи?- да отговоря, че търся тях. Ала, да го сторя не посмях. Уж, падахме си щури, но..о къде ти? Пък и без това таванът гледам свети по-светъл от най-щурия ни блян. Таванът свети, весел, замечтан, загрижен, влюбен, вятърничав, предан. Таванът свети в тъмното загледан, като безсънна съвест и компас. Таванът свети някъде над нас, докато нанкаме завряни в прегръдките на топлите юргани, над къщите ни, над гаража наш, по-горе от най-горния етаж. А ний минаваме с усмивка крива, като от снимка взета от архива изтрили влагата дошла по нечии диоптрови стъкла. Че…е, тая влага май не дава да видиме, че като и тогава намига ни една, безименна, добра мъглявина. Да, просто трябвало да мине време преди да можем да я разбереме. Тя искала да каже: "Хей, привет!" Таванът свети! - всичко е наред. автор инж. Илия Атанасов - асистент от катедра машинно чертане на Висш машинно-електротехнически институт – „Ленин”, гр. София публикувано във вестник „Технически авангард", издание за 8 - ми декември 1969 г. Издателство на Вузовския комитет на ДКМС при ВМЕИ «Ленин»»- гр. София Мечтата ми e да разбера, дали той е и авторът на текста на песента „Хора и улици” от филма „Момчето си отива” | 0 0 отговор |
| 09.02.2023 г. 10:37 ч. vasef Обикновен копрофаг. | 1 1 отговор |
На тази дата са родени: Андрей Баташов, Йорданка Христова, Милена Милотинова, Стойчо Керев, Благовест Благоев, Димитър Ларгов, Стела Милушева, Стоян Янкулов, Георги Пирински, Калоян Недков, Жаклин Даскалова, Виктор Пасков
На утрешната дата са родени: Кеворк Кеворкян, Петър Низамов - Перата, Валери Йорданова, Тодор Чобанов, Маша Илиева
Годишнина от смъртта на: Асен Найденов - 30 години (1995 г.)
Фердинанд I Български - 77 години (1948 г.)
Стефан Гецов - 29 години (1996 г.)
Данаил Крапчев - 81 години (1944 г.)
Не се задържа за дълго в България, заради многото концерти в чужбина.
вижте за кой се отнася друго
