Петър Манолов е роден през 1939 г. Продължава образованието си в град Сунгурларе, военно училище в Силистра и завършва Софийския държавен университет. Работи като възпитател, журналист, метеоролог на фара на н. Емине. През 1968 г. се заселва за постоянно в местността Урбань-Иракли (дн. Пешова колиба) в землището на Емона.
През 1989 г. е арестуван като секретар на учреденото на 16 януари 1988 г. НДЗПЧБ и обявява гладна стачка отразявана от радио "Свободна Европа" и световните медии. През февруари 1989 г. ЦК на БКП разпорежда провеждането на открити партийни събрания в цялата страна с обсъждане и заклеймяване на поезията по цитати. Следват арести, назначаване на денонощна охрана, заплахи за малолетния Манол (худ. Моно Петра) и защита от международната демократична обшественост; юристи, журналисти, поети и писатели; Курт Вонегът, Норман Мейлър, Айзък Азимов, Алън Гинсбърг, Уилям Стайрън, Рене Таверние, Блага Димитрова и др., а на 20 май 1989 г. е екстрадиран от страната.
В емиграция участва в колоквиумите "Свободата на Духа" (юни 1989, Париж) и "Проблемите на малцинствата" (март 1990, Копенхаген), където (под влияние на есето на Георги Марков "За благодарността") се ражда идеята за фондация "Болната планета - ВЗОВ". Сътрудничи на сп. "Континент", в. "La Pensée Russe", Радио Франс Ентернасионал и на парижкия клон на Амнести Интернешънъл.
Завръща се от Франция и през 1991 г. е избран за главен секретар на Съюза на българските писатели, а фондацията приема да домакинства международна конференция за правата на кюрдите в София (1995), и подсилва гласове против смъртната присъда на йеменски поет, тибетски електротехник, както и международно огласяване (съвместно с физика З. Вардосанидзе) на преследваните 100 грузински учени-демократи, петима от които със смъртни присъди.
Управлява държавното издателство "Народна култура" (1997 - 2002) и е уволнен от правителството на Симеон Сакскобургготски.
