Йордан Радичков завършва гимназия в Берковица през 1947 г.

След това работи като кореспондент (1951 г.) и редактор (1952-1954) във вестник "Народна младеж", редактор във в-к "Вечерни новини" (1954-1960) и в "Българска кинематография" (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник "Литературен фронт" (1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото в Държавния съвет на Народна република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази "Сърцето бие за хората". През следващите години издава сборниците с разкази "Прости ръце" (1961), "Обърнато небе" (1962), "Планинско цвете" (1964), "Шарена черга" (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази "Свирепо настроение", уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници "Водолей" (1967), "Козята брада" (1967), "Плява и зърно" (1972), "Как така" (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис "Неосветените дворове". С него и с издадените през 1968 г. "Вятърът на спокойствието" (новели) и "Ние, врабчетата" (разкази) Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време написва сценариите за игрални филми "Горещо пладне" (1966) и "Привързаният балон" (1967). Пак по онова време създава и пиесата "Суматоха" (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника "Барутен буквар" (1969).

През 1970-те години публикува романите си "Всички и никой" (1975) и "Прашка" (1977). Тогава създава и драматургичните си творби "Януари" (1974), "Лазарица" (1979) и "Опит за летене" (1979). Тези пиеси заедно със "Суматоха" са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели "Верблюд", а през 1988 г. романът "Ноев ковчег". През последните години от живота си Радичков добавя нови щрихи в творчеството си: излизат сборниците с разкази "Хора и свраки" (1990), "Малки жабешки истории" (1994), "Мюре" (1997), "Умиване лицето на Богородица" (1997), "Автострадата" (1999) и "Пупаво време" (2000) - с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите "пупа" е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето "пупаво време". През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя "Скитащи думи".

През 1972 г. е сценарист на новогодишната програма на телевизията. Той е известен привърженик на ФК "Славия".